Warning: "continue" targeting switch is equivalent to "break". Did you mean to use "continue 2"? in /home/oralpath/public_html/wp-content/plugins/seo-ultimate/modules/class.su-module.php on line 1195
Истанбул | Пътеписи | Орална Патология

ИСТАНБУЛ – EX ORIENTE LUX

Град, който принадлежи на всички и на никогоИво Андрич

Колкото по-интересен е един град, с толкова по-банални описания е известен. И за да не допускам грешката на популярните пътеводители, няма просто да разказвам за Истанбул, а ще се опитам да предам емоцията си от срещата с този необикновен и противоречив град. Град средище на безчет религии, секти и схизми, на блестящи зрелища, военни завоевания и кървави бунтове, на разрушителни земетресения и епидемии, на предизвикателни архитектурни експерименти, град известен с много имена, град извисил се над хаоса и суетата на света, град който като мъдър кораб в неспокойното море на историята, носи нашето минало,
настояще и бъдеще.

Пътища на съдбата.

Константинопол, Цариград или Истанбул е неразривно свързан с националната ни история и когато говорим за българското присъствие тук, не може да не се върнем назад във вековете. Градът на Босфора, винаги е привличал българите в различни исторически периоди по различни поводи. С него е свързана историята на Българската държава още от времето на създаването ѝ, както и по-късно, в периода на националното ни възраждане. В началото на ХІХв. според свидетелствата на д-р Иван Селимински в града живеят около 100‍ хил. българи. Сред големите ни личности в Цариград са църковните дейци Иларион Макариополски, Паисий Пловдивски и Авксентий Велешки – духовници с будна съвест, изнесли на гърба си борбата за църковната ни независимост от Вселенската патриаршия. Безспорно известна фигура е Екзарх Йосиф І, недостижим и до днес дипломат и стратег. Големите българи и обикновените търговци и еснафи в мегаполиса, независимо от неясния им брой, успяват с общи усилия да извоюват българската църковна независимост. Много будни българи по онова време учат в известния Роберт колеж, наречен на името на неговия основател – ню-йоркския търговец Кристофър Робърт, както и във Френския султански лицей „Галатасарай“. Един от учениците там е известния по-късно български писател, дипломат и историк Симеон Радев. В своите „Ранни спомени“ той разказва следната пикантна история: „През пролетта на 1896 година беше дошла в Цариград френска оперетна трупа. Един неделен ден аз ходих на представлението на «La belle Helene»“. Ролята на прекрасната Елена играеше една много хубава актриса, Мари Никсо. Както и трябваше да бъде, тъй като се касаеше за героиня от гръцката древност, тя беше на сцената почти полугола. Всички гледаха в тишина и увлечение, когато от партера се чуха викове „А-ах! А-ах!“ – у един турчин бе избухнало сладострастието. Настъпи смущение. Тогава неколцина хванаха пламналия в своите чувства и го извлякоха.“ Весели спомени от една бурна младост, в която романтичното се преплита с опасното (На 16 годишна възраст Симеон Радев е заклет за член на ВМОРО лично от Гоце Делчев, бел.авт.).

Само няколко дни след като книгата „Ранни спомени“ е подписана за печат, Симеон Радев умира в София на 15 февруари 1967 година. Последните му думи са: „Дадох ли нещо на България?“. Страшни думи, който ме преследваха, докато разглеждах българските старини в Истанбул, някои от които вече в руини. Те ме върнаха към времената на създаването на съвременната българска нация и първите крачки към нейното укрепване, към смелите ходове на далновидните българи живели в Цариград. За нас старини, за предците ни от ХІХ в. те са били центрове за духовно общуване, свързани с потребността за образование и вероизповедание. Ако тяхното физическо състояние бъде извадено от днешния им жалък и порутен вид, те могат да бъдат изпълнени с ново съдържание, като духовни центрове за съвременна България.

„Пера Палас“ – рандеву за шпиони и знаменитости.

Когато сте в Истанбул, не пропускайте да посетите квартала „Пера“ (днес Бейолу). Някога дом на колоритната европейска колония в града, днес тук може да откриете места, които са истински реминисценции на едно безвъзвратно изгубено време. Едно от тези места е хотела „Пера Палас“. Този хотел не е просто един от многото в Истанбул. Неговата книга за гости се чете като фантастичен справочник „Кой кой е?“, а призракът на Мата Хари си прави компания с този на Агата Кристи, която пише голяма част от „Убийство в Ориент експрес“ в стая 411 през 30-те години на ХХв. Леко избледнелият интериор в стил Art Deco го прави любим за туристите, които се опитват да уловят атмосферата, която само автентичността може да излъчва. Затова не пропускайте следобедния английски чай в големия салон или питие в бара. Заслужава си. И ако това не ви е достатъчно, спокойно можете да се разходите по главната търговска улица „Истиклял“ и да се повозите на стария трамвай, наричан „трамваят на носталгията“, който ще ви отведе до друга интересна следа – къщата на оперната дива Лейла Генчер. „La Diva Turca“, известна още като „кралицата“, защото властва на сцената на миланската La Scala няколко десетилетия, тя е една от известните жители на Пера. Майка ѝ, полската аристократка Лександра Минаковска е омъжена богат турски търговец и от този екстравагантен и щастлив брак се ражда неповторимата Лейла. Недалеч оттам е и домът на Доницети паша (по-голям брат на Гаетано Доницети), създателят на Отоманския султански оркестър. Но той далеч не е най-звестния чужденец, живял в града. Тук е мястото да споделя и една любопитна „професионална“ история, разказана ми от турски колега, когато го разпитвах за традициите на стоматологията в Истанбул.

На зъболекар в Истанбул при… проф. Канторович.

През 1934г. иранският шах Реза Пахлави посещава Турция, за да проучи отблизо реформите на Ататюрк. В личен разговор шахът направил комплимент на „Бащата на нацията“ за прекрасните зъби. Ататюрк отговорил, че се радва на грижите на отличен зъболекар и препоръчал на шаха проф. Алфред Канторович, директор на зъболекарското училище в Истанбул. Легендата разказва, че професорът бил ескортиран до двореца „Долмабахче“ с целия си инструментариум и там бил инсталиран зъболекарски стол, за да не посещава шаха клиниката, като останалите простосмъртни пациенти. След лечението, Реза Пахлави се завръща в Иран доволен и веднага започва реформи по западен образец, а професорът се връща при своите студенти в зъболекарското училище, чийто директор е от 1933г. до 1948г. През годините на своя престой проф. А. Канторович модернизира радикално програмата на обучението, която до тогава е била по френски образец, като естествено той стъпва върху немския модел и увеличава преподаването от три на четири години. Той взима още лицево-челюстната хирургия от общата хирургия и я прави зъболекарска дисциплина (днес е налице обратната тенденция?!) и освен това въвежда ортодонтията в програмата. Канторович има огромен принос и за въвеждането на училищното зъболечение (първите профилактични прегледи в училищата и училищните зъболекарски автобуси са негова идея, заимствана в последствие от П. Дауге в СССР). Заслужава да се спомене, че много български стоматолози са ученици на А. Канторович, като например проф. Д. Свраков, който през 1929г. завършва зъболекарство в Бон. От там носи идеята на учителя си за плановото училищно и обществено стоматологично лечение (за да подкрепи начинанието си, Д. Свраков прави проучване върху разпространението на кариеса сред учениците във Варна и околните села., бел. авт.) Има сведения, че проф. А. Канторович е бил канен за преподавател и в България, но сближаването на страната ни с Третия Райх осуетява тези планове. Тук не мога да се въздържа да не отбележа прозорливостта и зрялата държавническа мисъл на Ататюрк, който освен, че опазва неутралитета на Турция през Втората световна война, но дава и убежище на повече от 35 видни еврейски учени (Канторович буквално е измъкнат от концлагера Лихтенбург), които поставят основите на европейското преподаване по медицина и стоматология в Турция. Значението на този акт се доближава до историческото спасяването на евреите, изгонени през 1492г. от Испания и приети от султана в пределите на Османската империя, където последните дават силен тласък на икономиката и науката. Историческите паралели са винаги полезни, особено когато живеем в противоречиви времена, като днешното.

Горгона Медуза, Енрико Дандоло… и Дан Браун.

И ако все пак предпочитате да се скитате в историята, само като читатели на романи (и моля, не пренебрегвайте Дан Браун, все пак човека се опитва в стила на „Рийдърс Дайджест“ да смеле европейската култура и да я направи поносима за интелектуално беззъбите американци) ще разкажа малко и за две от забележителностите на Истанбул споменати в последния му роман – това са „Потъналият дворец“ и гробът на Енрико Дандоло.

„Потъналият дворец“, построен от император Юстиниян е едно от подземните водохранилищата на Константинопол. Има нещо мистериозно и загадъчно в него, прилича на палимпсест на времето, който при внимателно изтриване разкрива смущаващи тайни. Едно от най-красивите открития са двете глави на Горгона Медуза, служещи за основа на две колони. Според митологията Медуза е девойка с прекрасна коса, която искала да се мери по хубост с богинята Атина. Това естествено разгневило богинята (в гръцката митология боговете притежават абсолютно човешки слабости) и тя направила девойката с толкова грозно лице, че всеки, който го погледнел се вкаменявал. Вместо коси, на главата си имала живи хидри. В „Метаморфози“ на Овидий героят Персей обобщава това наказание, като напълно заслужено и в повечето версии на мита Горгона Медуза е била обезглавена именно от него. Неизвестен български автор в интернет (!?) спекулира с възможността вграждането на двете изображения на Горгона Медуза в цистерната да има и символично значение, подобно на това, което в българския фолклор има вграждането на сянката на младо момиче в строящата се сграда! Дан Браун мълчи по този въпрос. Но пък иначе доста словоохотливо разказва за един друг противоречив персонаж – Енрико Дандоло, 41-ят венециански дож, който изиграва ключова роля по време на Четвъртия кръстоносен поход. Ако се доверим на преценката на Карл Маркс (и защо не, толкова хора му повярваха?!), с намесата на Дандоло кръстоносния поход придобива характер на „търговска операция“. На 13 април 1204г. Константинопол е превзет и разграбен, а западноевропейските „християни“ обръщат алчен поглед към България. На 14 април 1205г. армията на Калоян се среща с армията на латинските рицари край Одрин – една от най-великите битки на Европа. Западът се среща в противоборство с Изтока, католичеството с православието, франките със славяните. В тази битка Западът е разгромен, император Балдуин е пленен, Енрико Дандоло позорно бяга и умира след няколко седмици в Константинопол. Погребан е в църквата „Св.София“, като гробът му може де се види и днес. (Французите си отмъстиха за това унижение… след седем века. Подписването на мирния договор с България през 1918 г. става в сградата на общината на парижкото предградие Ньой, бивше имение на графовете Дьо Ньой, един от които погубен от ръката на Калоян край Одрин; бел.авт.).

Но като оставим настрани предразсъдъците си, Истанбул е един стремително модернизиращ се град, стъпил с единия крак в Европа, а с другия – в Изтока, като мост през историята. Разбира се и тук зад ориенталския блясък, мистериите и красивите забележителности, прозират проблемите на съвремието, към които не трябва да оставаме равнодушни. (Тук пак намесвам Дан Браун, защото посланието в „Ад“, свързано с цялото човечество – бясното увеличение на населението, екологичните проблеми, заплахата от религиозен фанатизъм, е особено силно на фона на град като Истанбул). И пак в този смисъл градът ни поднася важни уроци чрез блестящите парадокси на своето минало. Египетският обелиск хвърля сянка върху изумителната Синя джамия, а Св. София приютява гроба на Дандоло и няколко поколения султани. Но какво все пак се опитва да ни каже градът чрез своята противоречива история? Според мен, чрез втренчения поглед на обезглавената антична статуя на Горгона Медуза в подземните цистерни на Константинопол, градът безмълвно ни пита: „А колко толерантно е твоето време?“